сряда, 10 януари 2018 г.

Защо понякога се борим толкова много за любовта на някой?
Дори когато, той постоянно ни отхвърля и наранява.
Струва ли си? Това ли е пътя се питам понякога и когато болката стане прекалено голяма, че да не може да се трае вече, ти се иска да се откажеш, само че не е толкова лесно както звучи…няма копче, няма спирачка, няма нищо там..това чувство и него като го търсиш къде е точно и него го няма…въобще доста объркана история. Физически няма нищо там и физически, какво можеш да направиш въобще?
И си седиш  и колкото повече стоиш, толкова по-зле става и толкова по-спешно трябва да намериш изход, но става все по-трудно . Какво правиш в този момент, трябва да се вземе някакъв избор, защото това изпива цялата ти енергия. Следва или лудост или тотална депресия последвана от лудост или самоубийство…зависи от кой типаж си. Изгледите не са добри и за това трябва да се действа, но как какво да се прави, какви действия избощо?
Не съм чел наръчници за възстановяна след апокалиптична любов, но съм почти убеден, че ако има такива вътре ще пише нещо от сорта на: спортувай, храни се здравословно, дръж мислисте си далеч чрез различни хобита, прекарвай време в природата и всякакви други активности, които може да “разсеят” човек.
Но трябва ли всъщност да се впускаш в нещо конкретно? Трябва ли да бягаме въобще от болката?
Може би само когато, истински се потопим в страданието и спрем да се съпротивляваме, чак тогава можем да се освободим истиснки от него.
На пръв поглед това изглежда като тотален мазохоизъм, но всъщност изобщо не е така. Не става въпрос за изпитване на удоволствие от болката, която човек сам си причинява, а за приемане и концептуално разбиране на ситуацията, в която човек се намира. Разбирането, че ние сме създателите на тази ситуация и че всъщност няма нищо външно от нас. Става въпрос за поемане на пълна отговорност, за осъзнаването на причинно-следствената връзка във всичко, за това , че никой не ни е виновен и най-вече за това, че взимаме всичко това прекалено на сериозно…
В един момент, ако човек достатъчно време си блъска главата в стените на концептуалния лабиринт, накрая си разбива главата или разбива стената и излиза през пролуката. Дори и да си разбиеш главата ще е е по-добре, отколкото въобще  да не пробваш да влезнеш в лабиринта, защото истината е че колкото повече бягаш от лабиринта, ти всъщност все повече се изгубваш в него, без дори  да подозираш. 
А раните зарастват. Веднъж изпитаната болка, впоследствие се превръща във фундамент за щастие, после нещата се обръщат и този кръговрат продължава до безкрай. И в това дълго пътешествие, най-верен другар, е чувството за хумор и мъсълта, че и това ще мине. :)





петък, 8 септември 2017 г.

Той си мислеше, че това няма как да е обикновенна любов…няма как да е, като всички тези връзки, които наблюдаваше около себе си…
Той беше повярвал, че е Истинско!
Той беше глупак!
Няма нищо истинско!
Нито тази любов, нито това момиче, нито това момче, дори и тези редове, не са истински.
Многократно имаше шанса да го разбере нормално.
Многократно си затваряше очите и продължаваше да вярва на илюзии.
Уроците се повтарят, докато не бъдат научени.
И колкото повече се повтарят, толкова и по-тежки стават…трудно смогваш да си напишеш домашното в един момент.
Сега той е претрупан от незавършени домашни…
Тя реши да си затвори очите и да избяга.
Някой неща обаче те достигат, колкото и да бягаш.

А от себе си най-трудно се бяга.


Щастлив Глупак.

четвъртък, 5 март 2015 г.

Един ден можеш да се печеш на двора по боксерки, а на следващия да зъзнеш в стаята си, защото са ти свършили дървата…
Това е живота.
Ритъм.
Пулс.
Честота…Херц…Трептене
Дори и тухлата…рафта за кнгите…книгите и в общи линии всичко което ни заобикаля.
Непостоянно…Като всяко вдишване или трепетно желание.
Като вятъра и въздуха който дишам.
Като всяка мисъл, която идва и искам да опиша.
Като морето, сезоните и всяка една любовна въздишка…
И тази нишка  безкрайно се повтаря, навярно безначална.
И всичко е едно и също и всичко е различно
И всичко е реално.
И всичко е ментално.
И не е!
И всичко е срахотно и някак си фатално.
Неохотно и банално, но и весело, спонтанно…
Обичаш.
Мразиш.
Искаш и отхърляш.
Пикае ти се.
Яде ти се.
Искаш близост
Искаш самота.
И все така и все така.
Кучето си лае, кервана си върви.
Но какво и да се случва, то все се ще се мени.

четвъртък, 10 юли 2014 г.

Може с пръст да те сочат,
    Може да крещят,
        Може да те наранят, но
             Можеш всичко, ако следваш Своя собствен път.
                  И може да отнеме Време, но с Постоянство,
                       Ти Можеш,
                           Стига  да Поискаш,
                                Да преминеш Отвъд.
                                     

петък, 4 юли 2014 г.

Не ми трябва жена.
Не ми трябват и материални блага.
Искам да живея тукк и сега, до края на света.
Всяка беда да посрещам с усмивка на уста.
Да обичам всички, но самия аз да нямам нужда от това.
Затова от тук нататък, ще се казвам Свобода!
И ще се освободя в името на всички чувстващи същества на таз земя.
И може много време да отнеме,но ще взема счупените си крила и знам, скоро пак ще полетя!

Храним се с отрови.
По своя воля сме модерни роби.
Моля, помогнете да строшим тез окови!
И третото око ще се отвори, за да проговори истинското Аз!
Ще се разтвори света в този светъл час
В който съзнанието, плътта ще пребори.
Хора умират и се раждат нови.
Надявам се само, тези след нас да са Готови!

Живота е прекалено ценен за да го пропиляваме в дни изпълнени с безмислени дейности, даващи ни единствено моментни облекчения на нашите ефимерни потребности.
А нашите истински ценности изчакват дълбоко заровени в нас и с всеки изминал час, все повече се отдалечаваме от тях и от това да бъдем хора.
 Без да подозираме ние сами си строим и сами  се вкарваме в затвора.
Кроим планове и се надпреварваме, а ние сме едно цяло, живеем в една утроба.
но и нея отдавана вече сме пропили с отрова.
Един друг се тровим за материална угода и явно не е важно всички да сме добре, а какво е на мода.
Аз вярвам в чистата човешка природа,
но  вече си мисля,
че
трябва
да
има
чистка,
нова
основа.
нова порода
хора.