Защо понякога се борим толкова много за любовта на някой?

Дори когато, той постоянно ни отхвърля и наранява.

Струва ли си? Това ли е пътя се питам понякога и когато болката стане прекалено голяма, че да не може да се трае вече, ти се иска да се откажеш, само че не е толкова лесно както звучи…няма копче, няма спирачка, няма нищо там..това чувство и него като го търсиш къде е точно и него го няма…въобще доста объркана история. Физически няма нищо там и физически, какво можеш да направиш въобще?

И си седиш  и колкото повече стоиш, толкова по-зле става и толкова по-спешно трябва да намериш изход, но става все по-трудно . Какво правиш в този момент, трябва да се вземе някакъв избор, защото това изпива цялата ти енергия. Следва или лудост или тотална депресия последвана от лудост или самоубийство…зависи от кой типаж си. Изгледите не са добри и за това трябва да се действа, но как какво да се прави, какви действия избощо?

Не съм чел наръчници за възстановяна след апокалиптична любов, но съм почти убеден, че ако има такива вътре ще пише нещо от сорта на: спортувай, храни се здравословно, дръж мислисте си далеч чрез различни хобита, прекарвай време в природата и всякакви други активности, които може да “разсеят” човек.

Но трябва ли всъщност да се впускаш в нещо конкретно? Трябва ли да бягаме въобще от болката?

Може би само когато, истински се потопим в страданието и спрем да се съпротивляваме, чак тогава можем да се освободим истиснки от него.

На пръв поглед това изглежда като тотален мазохоизъм, но всъщност изобщо не е така. Не става въпрос за изпитване на удоволствие от болката, която човек сам си причинява, а за приемане и концептуално разбиране на ситуацията, в която човек се намира. Разбирането, че ние сме създателите на тази ситуация и че всъщност няма нищо външно от нас. Става въпрос за поемане на пълна отговорност, за осъзнаването на причинно-следствената връзка във всичко, за това , че никой не ни е виновен и най-вече за това, че взимаме всичко това прекалено на сериозно…

В един момент, ако човек достатъчно време си блъска главата в стените на концептуалния лабиринт, накрая си разбива главата или разбива стената и излиза през пролуката. Дори и да си разбиеш главата ще е е по-добре, отколкото въобще  да не пробваш да влезнеш в лабиринта, защото истината е че колкото повече бягаш от лабиринта, ти всъщност все повече се изгубваш в него, без дори  да подозираш. 

А раните зарастват. Веднъж изпитаната болка, впоследствие се превръща във фундамент за щастие, после нещата се обръщат и този кръговрат продължава до безкрай. И в това дълго пътешествие, най-верен другар, е чувството за хумор и мъсълта, че и това ще мине. :)